Cầu Sư tử – đài tưởng niệm bốn nhà sách bị treo cổ ở Sofia


Mọi người đều biết cầu Sư tử ở đâu và trông như thế nào. Nhưng ít người đã nghe rằng các bức tượng sư tử bằng kim loại biểu trưng sự tưởng nhớ về bốn cộng sự của Vasil Levski bị treo cổ ở nơi này vì những cuốn sách nổi loạn mà họ phát hành giữa dân chúng bị nô lệ bởi quân Thổ. Người thứ năm được cứu thoát một cách kỳ diệu. Các bản án tử hình được thực thi vào ngày 15 tháng 11 năm 1877, vài ngày trước khi giải phóng thành phố.

Thực chất, ở Sofia, cũng như ở các thành phố khác của Đế chế, có hai loại giá treo cổ được dựng lên. Xung quanh các cổng thành là nơi treo cổ “bọn tội phạm xâm nhập”. Điều này xảy ra tại cổng thành mà từ đó người bị kết án đã vào thành phố. Như thế, Levski bị treo cổ ở đường Orhaniya, nơi ông bước chân vào Sofia.

Những người ở tại thành phố bị kết án thì thực hiện trên các quảng trường. Tại khu Kapana, gần cửa hàng của ông, Stoyan Nedyalkov Tabakov bị treo cổ. Tại cửa hiệu sách, gần đường đến Bistritza là chỗ Nikola Stefanov – Cholaka bị treo cổ. Người kế toán Georgi Stoitsev bị hành hình tại Cầu Sharen – chỗ họ chờ đợi quân đội Nga, còn người cộng tác của họ là Kiro Selianina – bị hành hình tại Konski Pazar (Chợ Ngựa).

Ngay sau giải phóng, Hristo G. Danov, người khởi xướng việc xuất bản sách, đã đề xuất tại vị trí của cầu Sharen cũ xây dựng đài kỷ niệm những người phát hành sách bị treo cổ. Đó là cầu Sư tử ngày nay, nơi bốn con sư tử tượng trưng cho bốn nhà phát hành sách Bulgaria bị người Thổ treo cổ.

Лъвов мост – паметникът на четиримата обесени софийски книжари

Всички знаят къде е и как изглежда софийският Лъвов мост. Малцина са чували обаче, че металните фигури символизират паметта за четирима книжари, сподвижници на Левски, които са обесени на това място заради бунтарските книги, които разпространяват сред поробения от турците народ. Пети книжар се спасява по чудо. Смъртните присъди са изпълнени на 15 ноември 1877 г., дни преди освобождението на града.

Всъщност в София, както и в другите градове на империята, се вдигали два вида бесилки. Около градските порти са бесени „приходящите престъпници”. Това ставало при портата, от която осъденият е бил пристигнал в града. Така и Левски е обесен при Орханийското шосе, откъдето е влязъл в София.

Осъдените от самия град са екзекутирани по мегданите. В местността Капана, близо до дюкяна си, е обесен книжарят Стоян Недялков Табаков. На вратата на книжарницата, край пътя за Бистрица, увисва бистричанинът Никола Стефанов – Чолака. Книжаря Георги Стоицев екзекутират на Шарен мост– оттам очаквали руските войски, а техния сътрудник Киро Селянина – на Конски пазар.

Историята разказва, че Никола Чолака се захваща с книжарлък, след като вече се е размонашил. Родом от с. Бистрица, той е активен помагач на Апостола в Софийско. За авторитет пред заптиетата Никола Чолака пътува от село в село, облечен „ала франга”. Никола Стефанов Крушкин-Чолака, наричан още Шопския апостол, е роден през 1836 г. в Бистрица, уточнява изследване на „Българската история“. Като дете пада в огнището и изгаря ръцете си. Оттам идва прякорът му – чолав, чолак. Запомнен е с четири имена – Никола Стефанов Крушкин-Чолака.

Самият Никола отговаря пред тайния революционен комитет в София за три манастира. Между тях е и Драгалевският. Именно Никола е деецът из Шопско, който развежда Левски, облечен ту като дървар, ту като въглищар.

Негов пръв помощник е Георги Стоицев-Песнопевеца, псалт, „таен“ човек на делото. Песните му извън църквата са опасни, в тях се размахват саби и се търкалят хайдушки глави. И именно те ще го пратят на бесилото. Киро Геошев Хранов (Киро Селянчето, Киро Кафеджи) е пътуващ книжар, но държи и бакалски дюкян с книжарница кафене.

На стара фотография, публикувана в списание „Сердика“ от 1940 г., са другите двама книжари – Стоян Табаков и съименникът на Никола Чолака – Никола Вардев.

Дюкянчето на двамата книжари в Златарската чаршия е с тайник – ниша, в която се съхранява опасната за продан стока. С тайници е впрочем всеки дюкян на предосвобожденска София.

София е единственото селище в поробена България, в което книжарите образували нещо като своя „Завера”. Това се дължи най-вече на Никола Чолака. По свидетелство на Анастасия Чолакова, съпругата на Никола Чолака, близките на мъжа ѝ знаели, че в дъното на феса си Никола е изписал стихотворна ругатня. Когато поздравявал турските първенци, приятелите му разбирали какво значи това.
Някъде между 1876-1877 г. Стоян Табаков и Никола Вардев започват разпространяването на „Народна песнопойка” със стари хайдушки песни. С продажбата ѝ се залавят още Никола Чолака, Киро Геошев-Селянчето и Георги Стоицев.

Докато европейската дипломация преговаря усилено за свикването на Цариградската конференция, а в Лондон се провежда „Парламентът на протеста”, в София не е спокойно. Градът не въстава през април 1876 г., но дейността на софийските книжари оказва влияние върху населението. Властта подозира, че то се организира за съпротива, но не става известно кой е вдъхновителят.
В конака пристига донос срещу книжаря Георги Стоицев. Той бил на път. Конниците го настигат около Радомир. Георги Стоицев се греел на огъня на един овчар. Разбрал, че търсят него, Стоицев си спомня думите на Никола Чолака: „Заловят ли те – всичко в огъня и „Нищо не зная!”.

Георги бил вече разпространил „опасната“ си стока. Останала само една небезобидна книжка. Побързал да я хвърли в жаравата, но вместо ръкописната песнопойка с хайдушки песнопения в пламъците се оказва тескерето му. Песнопойката била заловена от преследвачите.

При разпита в София Георги Стоицев отрича абсолютно всичко, като твърди, че намерил книгата по пътя. Но съдът успява да разбере от майка му, че песнопойките се разпространяват не само от него. Арестуват и останалите. Присъдата е смърт чрез обесване.
И петимата имат семейства, а Никола Чолака очаква дете. До Никола Вардев допускат невръстната му дъщеря Катерина. С най-необходимите вещи тя донася и гребен, на който Никола Десов е надраскал с игла: „Преструвай се, че приемаш исляма. Русите идат!”. Решават, че трябва да се спаси поне един от тях – Никола Вардев, за да остане поне един, който да се грижи за децата на обесените.
На 15 ноември 1877 г. Стоян Недялков-Табака, облечен като за празник, тръгва пръв към бесилницата. За да повдигне духа на приятелите си, Стоян се сбогува с думите: „Не се боя! Бесилката ми е причастие!”.

Никола Чолака обесват пред книжарницата му. Преди да го изведат за екзекуцията, той праща човек при жена си Анастасия със заръка: „Когато ме водят, излез да ти кажа две думи!”. Бременна с единственото дете на Никола, от ужас тя не излиза.
Така останало в тайна онова, което Шопският апостол искал лично да ѝ каже. Неговите думи пред бесилницата били: „Аз роб ще умра, но българският народ свободен ще живее!”.

Тихия мечтателен песнопевец Георги Стоицев обесили при Шарен мост, а Киро Геошев – на Конския пазар.

Поведението им по време на обесването прави силно впечатление на английския репортер на в. „Стандарт”, който след това откупува дрехите, с които е облечен Стоян Табака, и ги подарява на музея на мадам Тюсо в Лондон.

Веднага след Освобождението възрожденецът Христо Г. Данов, родоначалникът на книгоиздаването, предлага на мястото на някогашния Шарен мост да се изгради паметник на обесените книжари. Това е днешният Лъвов мост, на който лъвовете символизират четиримата обесени от турците българи книжари.

Източник: Ретро

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Free counters!

%d bloggers like this: