Nữ văn sĩ Kim Thuý và những cuốn tiểu thuyết nổi tiếng


Nữ nhà văn người Canada gốc Việt – Kim Thúy – giành giải “Canada Reads” – một giải thưởng văn học do đài truyền hình quốc gia Canada – CBC – đứng ra tổ chức. Tác phẩm giúp Kim Thúy giành giải chính là “Ru” (2009) – cuốn tiểu thuyết đầu tay của Kim Thúy, chứa đựng niềm cảm hứng mạnh mẽ về đất nước Việt Nam.

Trước đây, “Ru” đã từng giành được nhiều giải thưởng văn học uy tín của Canada, cho đến giờ, “Ru” vẫn tiếp tục là một hiện tượng của văn đàn Canada. Tiểu thuyết kể về quá trình thích nghi với cuộc sống mới ở tỉnh Quebec của một cô bé người Việt đến từ Sài Gòn, đi di cư cùng với gia đình.

Nữ nhà văn người Canada gốc Việt – Kim Thúy (sinh năm 1968). Cô được biết tới nhiều nhất với cuốn tiểu thuyết “Ru”..

Nữ văn sĩ tài năng Kim Thuý đến Bulgaria

“Canada Reads” là một giải thưởng thường niên, được phát trên sóng truyền hình của đài CBC. Giải được chia làm hai hạng mục quan trọng – văn học tiếng Anh và văn học tiếng Pháp.

Tại giải “Canada Read”, 5 nhân vật đại diện cho 5 cuốn sách đang gây tiếng vang sẽ cùng chỉ ra cái hay, cái đẹp trong tác phẩm mà mình đại diện.

Những “cuộc chiến ngôn từ” sẽ được truyền hình đến khán giả qua 5 buổi phát sóng. Ở cuối mỗi buổi, một cuốn sẽ bị loại ra, cho tới khi chỉ còn một cuốn ở lại. Cuốn này sẽ giành giải “Canada Reads” – cuốn sách mà tất cả mọi người dân Canada đều nên tìm đọc.

Năm nay, ông Cameron Bailey – giám đốc nghệ thuật của Liên hoan phim Quốc tế Toronto – là người đứng ra bình cuốn sách “Ru” của nữ tác giả Kim Thúy. Chủ đề của giải “Canada Reads” năm nay là “Một cuốn sách phá vỡ mọi rào cản”.

Cuốn “Ru” đã từng tranh giải “Canada Reads” ở hạng mục văn học tiếng Pháp năm 2014 nhưng không giành giải. Năm 2015, “Ru”, đã được dịch sang tiếng Anh, tiếp tục tranh giải ở hạng mục văn học tiếng Anh và vừa giành giải cao nhất.

Giải thưởng “Canada Reads” thu hút rất đông sự quan tâm của người dân Canada, tác giả và tác phẩm nhận được giải thưởng này sẽ nhanh chóng trở nên nổi tiếng.

“Ru” là một tựa sách đa nghĩa, trong tiếng Việt, “Ru” là một việc làm đầy dịu dàng, âu yếm; trong tiếng Pháp, “Ru” có nghĩa là dòng suối nhỏ. Hiện tại, “Ru” đã được xuất bản ở 20 quốc gia.

“Ru” kể về dòng chảy cuộc đời, có lúc cuộn trào đầy bất an như những cơn thuỷ triều lên xuống, nhưng rồi cuối cùng sẽ trở lại là vùng nước yên bình như “lời ru” của mẹ.

Nhân vật chính trong “Ru” từ một cô gái hiền hoà đã trở thành một người mẹ cứng cỏi, cô liên tiếp hồi tưởng về quá khứ rồi lại quay trở về hiện tại. Dòng thời gian đan xen trong “Ru” với những ký ức yêu thương, hờn giận, buồn bã, vui tươi… cứ trở đi trở lại, đầy day dứt, ám ảnh.

Khi “Ru” giành giải “Canada Reads”, Kim Thúy đã rất kinh ngạc. Cô cho biết mình không bao giờ có thể ngờ cuốn tiểu thuyết lấy cảm hứng từ chính cuộc sống của mình lại giành được giải thưởng ý nghĩa này.

Qua những lời bình luận của Cameron Bailey, “Ru” có thể không phải một tác phẩm trực tiếp gọi tên những rào cản, nhân vật nữ chính của “Ru” cũng không luôn luôn chiến đấu với những rào cản, nhưng thực tế, cô gái ấy đã “ngó lơ” mọi rào cản để sống tốt.

Giữa Kim Thúy và Cameron Bailey có một điểm chung, họ đều là những người nhập cư. “Ru” đã vừa an ủi, vừa gây chấn động đối với Bailey.

Nhà văn Kim Thúy, tên thật là Nguyễn An Tịnh, sinh năm 1968 tại Sài Gòn. Năm lên 10 tuổi, cô cùng gia đình sang định cư ở Canada. Kim Thúy đã tốt nghiệp khoa luật, khoa ngôn ngữ và dịch thuật tại Đại học Montreal.

Cô từng làm nhiều nghề, như thợ may, phiên dịch, luật sư, chủ nhà hàng, đầu bếp… Hiện giờ, cô dành trọn thời gian để viết văn. Cuốn tiểu thuyết mới nhất của cô – “Mãn” cũng vừa được xuất bản.

“Mãn” theo chủ nghĩa hiện thực huyền ảo, được mở đầu bằng những câu chữ đầy bí ẩn: “Maman và tôi trông không giống những người khác… Bà ấy có một lỗ hổng ở bắp chân và tôi có một lỗ hổng ở trái tim”.

Maman là người mẹ thứ 3 của Mãn – nhân vật nữ chính của tác phẩm, một cô gái Việt Nam. Người mẹ đầu tiên của Mãn là người đã sinh ra cô – một phụ nữ trẻ, chưa chồng với “một lỗ hổng trong đầu”. Người mẹ thứ hai là người đã chăm sóc cô – một bà xơ với “một lỗ hổng trong đức tin”. Maman – người mẹ thứ 3 – là người đã thực lòng yêu thương, chăm sóc Mãn.

Tiểu thuyết “Mãn” vẫn là cuộc hành trình từ Việt Nam đến Canada, khi Mãn được hứa gả cho một người đàn ông ở “trời Tây”. Mãn mang dáng dấp của Kim Thúy, cô cũng yêu nấu ăn và trở thành nữ đầu bếp để giới thiệu những món ăn quê nhà với thực khách nơi xứ lạ. Thế rồi, cuộc sống của Mãn bắt đầu trở nên kịch tính khi một người đàn ông xuất hiện.

Tiểu thuyết của nữ nhà văn gốc Việt khiến người Canada tìm đọc

Trong “Mãn”, người ta bắt gặp những câu thơ trong “Truyện Kiều” và Mãn đã nói rằng “chừng nào Truyện Kiều còn, thì không cuộc chiến tranh nào có đủ sức hủy diệt Việt Nam”.

BÍCH NGỌC Tổng hợp

”Ман” от Ким Тхуи

Деликатна, но жилава любов, изсмукваща самотата

Представяме ви „Ман“, един подкупващо свеж и „апетитен“ роман, който ще остане в паметта ви заради езика, чувствеността и любовта към живота!

„Ман“ (Колибри) е дело на канадската писателка от виетнамски произход Ким Тхуи, чийто дебютен роман „Ру“ заплени българската публика. Ман има три майки – едната я е родила, другата я е закърмила, третата я е отгледала. Тъкмо третата, последната майка й намира съпруг – самотен виетнамски ресторантьор, който живее в Монреал. С времето привързаността към него отстъпва място на една деликатна, но жилава любов, от онези, дето те карат да се чувстваш откъснат от света, а в действителност изсмукват самотата ти.

Ким Тхуи е родена през 1968 г. в Сайгон, Южен Виетнам, откъдето емигрира с родителите си, когато е едва на 10 години. Завършва право в Монреал, работи като адвокат, практикува и други професии, преди да се посвети изцяло на писането. Още първата й книга, автобиографичният роман „Ру”, е удостоена с пет авторитетни награди.

Следва откъс в превод на Анна Ватева.

майки

С Мама не си приличаме. Тя е ниска, а аз съм висока. Тя е с матова кожа, а моята е като на френска кукла. Тя има дупка в прасеца, а аз – в сърцето.

Първата ми майка, тази, която ме е заченала и родила, имала дупка в главата. Била съвсем млада, едва ли не момиченце – във Виетнам никоя жена не би посмяла да забременее, ако не носи халка на пръста си.

Втората ми майка, тази, която ме открила в зеленчукова градина сред насажденията от бамя, имала дупка във вярата. Тя престанала да вярва в хората, и най-вече в приказките им. Усамотила се в сламена колиба, далеч от мощните ръкави на Меконг, и започнала да се моли на санскрит.

Третата ми майка, тази, която стана свидетел на първите ми стъпки, се превърна в Мама, моята Мама. В онази сутрин на нея ѝ се приискало отново да разтвори обятия и отворила капаците на прозорците в стаята си, които дотогава стояли затворени. Видяла ме отдалеч в топлата светлина и аз съм станала нейна дъщеря. Тя ме дари с нов живот, отглеждайки ме в анонимността на големия град, в дъното на училищен двор, където другите деца ми завиждаха, че майка ми е учителка и продавачка на захаросани банани.

кокосов орех

Всяка сутрин преди училище ходехме на пазар. Най-напред отивахме при продавачката на зрели кокосови орехи, които имат повече плод и по-малко сок. Жената настъргваше първата половина на ореха с капачка от газирана напитка, залепена на върха на летва. Дебели ивици, подобни на декоративен фриз, падаха като панделки върху банановото листо, разстлано на сергията. Продавачката не спираше да приказва и задаваше все същия въпрос на Мама: „Какво му давате да яде на това дете, че устните му са толкова червени?“. Всеки път стисках устни, за да избегна забележката й, но тя настъргваше втората половина на ореха с такава скорост, че неизменно притварях уста от удивление. Стъпваше с единия си крак на дълга шпатула от черен метал, чиято дръжка бе облегната на дървена пейчица. Без да гледа острите зъбци в закръгления край на шпатулата, тя настъргваше плода със скоростта на машина.

Водопадът от трохи, който се изсипва от дупката в средата на шпатулата, може би прилича на вихъра от снежинки в страната на Дядо Коледа, винаги казваше Мама, която всъщност цитираше майка си. Тя й даваше думата, за да я чуе отново. Всеки път когато видеше момчета да играят футбол с празна кутия от газирана напитка, тя неизменно прошепваше „лонди“, също като майка си.
Това беше първата френска дума, която научих, „londi“. На виетнамски lon означава тенекиена кутия, а đi – тръгвам. Събрани заедно, тези два звука образуват „lundi“ в ухото на виетнамка. Също като майка си, Мама ме научи на тази дума, като ми казваше да посоча кутията преди да я ритна, и да произнеса „londi“, имайки предвид „понеделник“. За нея вторият ден от седмицата е най-хубавият, защото майка й починала, преди да я научи да казва останалите. Единствено понеделникът бе свързан с ясен и незабравим образ. Останалите шест дни нямаха нагледни съответствия, така че по нищо не се различаваха един от друг. Затова майка ми често бъркаше вторника с четвъртъка и понякога разменяше местата на съботата и срядата.

порочни пиперки

Но преди да загуби майка си, тя се научила да добива млякото на ореха, изстисквайки топките от кокосови трохи напоени с топла вода. Майките учели дъщерите си да готвят тихомълком, шептейки, за да не би съседките да откраднат рецептите и да съблазнят съпрузите им със същите ястия. Кулинарните традиции се предавали скришом, също както маг разкрива фокусите си на начинаещ илюзионист, жест след жест в ритъма на ежедневието. Следвайки естествения ход, дъщерите се научавали да измерват количеството на водата за ориза с първата фаланга на показалеца, да разрязват „порочните пиперки“ (ớt hiểm) с върха на острието, за да ги превърнат в безобидни цветя, да белят мангото от основата към върха, следвайки посоката на фибрите…

банан

Така и аз научих от майка ми, че измежду десетките сортове банани, които се продават на пазара, само бананите chuối xiêm могат да се сплескат, без да се счупят, и да се захаросат, без да почернеят. Когато пристигнах в Монреал, приготвих тази закуска на мъжа ми, който не я беше хапвал от двайсетина години. Исках отново да вкуси типичното съчетание на фъстъци и косов орех, две съставки, които в Южен Виетнам се слагат както в десертите, така и в закуската. Надявах се, че ще мога да се грижа за мъжа ми и да го придружавам незабелязано, подобно на ароматите, които почти не се усещат поради постоянното си присъствие.

съпруг

Мама ме повери на този мъж от майчинска обич, също както втората ми майка, монахинята, ме бе предала на самата нея, мислейки за бъдещето ми. Мама подготвяше смъртта си, затова ми търсеше мъж с качества на баща. Една нейна приятелка, която за случая бе станала сватовница, ни посети един следобед заедно с него. Всичко, което се искаше от мен, бе да поднеса чай. Не погледнах мъжа дори когато сложих чашата пред него. Погледът ми не бе необходим, само неговият беше от значение.

корабни хора

Той идваше отдалеч и нямаше много време. Няколко семейства го чакаха, за да му представят дъщерите си. Беше родом от Сайгон, но бе напуснал Виетнам на двайсет години по вода, заедно с корабните хора. Беше прекарал няколко години в бежански лагер в Тайланд, преди да пристигне в Монреал, където намерил работа, но не и дом, или поне не съвсем. Беше живял прекалено дълго във Виетнам, за да се почувства канадец, и прекалено дълго в Канада, за да бъде отново виетнамец.

култура

Когато стана от масата и тръгна към вратата, походката му беше на несигурен човек, изгубен между два свята. Не знаеше дали е редно да прекрачи прага преди или след жените. Не знаеше дали е редно да говори със собствения си глас, или с този на сватовницата. Всички бяхме стъписани от колебанията му как да се обърне към Мама. Наричаше я ту „кака“ (Chị), ту „леля“ (Cô), ту „баба-леля“ (Bác). Никой не го упрекна, тъй като не беше оттук, а идваше от място, където предназначението на личните местоимения е да поддържат безлична неутралност. Липсата на подобни местоимения във виетнамския език налага заемането на позиция още при първия контакт: по-младият събеседник дължи уважение и покорство на по-възрастния, докато по-възрастният дължи съвет и закрила на по-младия. От разговора им спокойно може да се разбере например, че младият е племенник на възрастния, който е по-голям брат на майка му. Дори събеседниците да нямат роднинска връзка, пак би могло да се определи дали по-възрастният е по-млад от родителите на другия. В случая с бъдещия ми съпруг, той щеше частично да изрази интереса си към мен, ако бе нарекъл Мама „Bác“, тъй като „баба-леля“ щеше да издигне Мама до ранга на родителите му и по този начин косвено да я постави в положението на тъща. Но несигурността му го беше объркала.

вентилатор

За наше голямо учудване, той се върна на другия ден с вентилатор, кутия кленови бисквити и туба шампоан за подарък. Този път се наложи да седна между Мама и сватовницата, лице в лице с мъжа и родителите му, които редяха на масата негови снимки – той на волана на колата си, той застанал пред поле от лалета, той в ресторанта си, с две големи купички горещ бульон в ръце. Много снимки, на които неизменно беше само той.

дърво с пурпурни цветове

Мама се съгласи да го приеме за трети път на по-следващия ден. Той помоли да остане за малко насаме с мен. Във Виетнам кафенетата, в които столовете са обърнати към улицата като във Франция, бяха предназначени за мъже. Момичетата без грим и изкуствени мигли не пиеха кафе, или поне не на обществени места. Можехме да пийнем смути от коросол, сапотила или папая в градината на съседа, но кътът със сини пластмасови табуретки като че ли бе запазен за притулените усмивки на ученичките и плахия допир на млади влюбени ръце. А ние бяхме просто бъдещи съпрузи. В целия квартал не ни оставаше друго място освен пейката от розов гранит пред учителските апартаменти, между които и нашия, в училищния двор, под дървото, натежало от пурпурни цветове, чиито клони бяха деликатни и грациозни като ръце на балерина. Пейката бе покрита с яркочервени листенца, част от които той разчисти, за да седне. Аз стоях права срещу него, съжалявайки, че не може да се види обграден от всички тези цветове. И в този миг разбрах, че ще остана права завинаги, че той никога няма да се сети да ми направи място до себе си, защото в дъното на душата си бе сам човек, самотник. Подадох му чаша от солената лимонада, която майка ми беше приготвила. Самият той приличаше на потъмнелите лимони, накиснати в солена марината, нагрети на слънцето и деформирани от времето – погледът му не беше старчески, а състарен, леко размътен, избледнял.

– Виждала ли си катеричка?
– Само на снимка.
– Утре си тръгвам.
– …
– Ще ти изпратя документите.
– …
– Ще имаме деца.
– Да.

Остави ми адреса и телефона си, написани на ръка върху сгънат на две лист. Тръгна си бавно и ненатрапчиво като войника, който беше дал на Мама следната поема, също написана върху сгъната на две хартия:

Anh tặng em
Cuộc đời anh không sống
Giấc mơ anh chỉ mơ
Một tâm hồn để trống
Những đêm trắng mong chờ

Anh tặng em
Bài thơ anh không viết
Nỗi đau đi tìm
Màu mây anh chưa biết
Tha thiết của lặng im

Дарявам ти
Живота, който не живях,
Бляна, за който мога само да бленувам,
Душа, пустееща
В будните нощи на очакване.

Дарявам ти
Поемата, която не написах,
Болката, към която се пресягам,
Цвета на облака, който така и не познах,
Копнежите на тишината.

Az-zenata.bg

.

1 Comment (+add yours?)

  1. Hồ Như Liên
    Oct 23, 2015 @ 10:25:16

    Thật đáng tự hào cho phụ nữ VN

    Reply

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

Free counters!

%d bloggers like this: